Колите преминават с тътена на втора ръка и свеж полъх на въглероден двуокис от стар катализатор. Бегло се дочува отчаяния опит на птички да зашумят урбанистичната идилия. Притварям прозореца бавно, макар и да е горещо.
Вентилаторът на работния лаптоп издава липсата на всякакви грижи и затормозилата го натрупала се прах по изхабените перки, които издават шума на остарял кухненски аспиратор. А през цялото това време стрелката на рекламния часовник над монитора с монотонно щракане измерва всяка секунда звуков тормоз.
Не ме разбирайте погрешно, не се оплаквам, защото денят е сравнително спокоен като за понеделник. Но бих искал времето замалко да спре, за да получа три минути терапия на тишината.
Спомняте си последния път, когато бяхте на село при роднини или да постегнете вилата, нали? В началото липсата на каквито и да е излишни звуци е потресаваща. Дори мигновено развивате някаква носталгия по градската безредица и непредвидимост, влизаща през прозорците ви всеки следващ ден.
Няма ги тунингованите японски коли, произведени през миналия век, нито вносните от изтока мотори със съмнително-добро техническо състояние, които са способни да ви накарат да настръхнете с всяко преминаване. Липсват клаксоните, поздравите на нечия майка и ремонтните работи, непосредствено близо до сградата, в която се намирате. Брей, колко приятна могла да бъде тишината.
Не, почакайте малко. Хич не е тихо. Чуват се лястовици, синигери и гарги, които обикновено не успяват да надвикат столичните Ямахи. Дори вятърът има своя мелодия, която плавно променя тона си и проветрява запотеното ви от жарко, лятно и безгрижно слънце чело. Оказва се, че далеч от асфалтовите пътища, нагорещените до агония панелки и прашни тротоари, природата пее своята успокоителна песен.
И в този момент забравяш гордостта да си столичанин, унесен в мечти колко хубаво би било да живееш на село. Поне за малко. В търсене на спокойствието. Стига толкова. Хайде, обратно в града, където да бъдеш селянин е грях и самоубийство. Мамицата ти стара и на тебе, ще ме засичаш ти с бавареца…
Вентилаторът на работния лаптоп издава липсата на всякакви грижи и затормозилата го натрупала се прах по изхабените перки, които издават шума на остарял кухненски аспиратор. А през цялото това време стрелката на рекламния часовник над монитора с монотонно щракане измерва всяка секунда звуков тормоз.
Не ме разбирайте погрешно, не се оплаквам, защото денят е сравнително спокоен като за понеделник. Но бих искал времето замалко да спре, за да получа три минути терапия на тишината.
Спомняте си последния път, когато бяхте на село при роднини или да постегнете вилата, нали? В началото липсата на каквито и да е излишни звуци е потресаваща. Дори мигновено развивате някаква носталгия по градската безредица и непредвидимост, влизаща през прозорците ви всеки следващ ден.
Няма ги тунингованите японски коли, произведени през миналия век, нито вносните от изтока мотори със съмнително-добро техническо състояние, които са способни да ви накарат да настръхнете с всяко преминаване. Липсват клаксоните, поздравите на нечия майка и ремонтните работи, непосредствено близо до сградата, в която се намирате. Брей, колко приятна могла да бъде тишината.
Не, почакайте малко. Хич не е тихо. Чуват се лястовици, синигери и гарги, които обикновено не успяват да надвикат столичните Ямахи. Дори вятърът има своя мелодия, която плавно променя тона си и проветрява запотеното ви от жарко, лятно и безгрижно слънце чело. Оказва се, че далеч от асфалтовите пътища, нагорещените до агония панелки и прашни тротоари, природата пее своята успокоителна песен.
И в този момент забравяш гордостта да си столичанин, унесен в мечти колко хубаво би било да живееш на село. Поне за малко. В търсене на спокойствието. Стига толкова. Хайде, обратно в града, където да бъдеш селянин е грях и самоубийство. Мамицата ти стара и на тебе, ще ме засичаш ти с бавареца…
RSS Feed